Спомен 1
  






    По онова време още живеех и учех в Големия град. Нещата не се развиваха много добре, не бях много добър в университета, а и общежитието ми беше развалина. И както в повечето случаи, когато си на дъното, някой ти подава ръка. Така се случи и с мен. Мой близак ми предложи да прочета една книга. Не бях добър и в четенето, никога не можех да намеря книга която да ми е интересна, но този път беше различно. Бях пленен от написаното, всяка дума даваше отговор на някой мой въпрос. Започнах да разбирам малко по малко света около мен. Последва втора книга от поредицата. Четях навсякаде, в университета, в общежитието, в парка, в автобуса, четях непрекъснато, сутрин ставах и започвах да чета. Колкото повече научавах, толкова по добре се чувствах, предобих някаква уверенос в себе си, но вниманието ми савсем се отклони от ученето и останалите неща. Мислех единствено за прочетеното, анализирах информацията, съпоставях я с моя живот до момента. И тогава се случи нещо на което не обърнах чак толкова голямо внимание, но се оказа съдбоносно.

    Една вечер в общежитието заедно с съквартеранта ми правехме нещо на компютъра, вдингах погледа си ряско нагоре и с ужас се друпнах назад, както правим когато искаме да се предпазим от голямо насекомо. В първия момент и аз така си пмислих, но след като огледахме неголямата стая не намерихме икакво насекомо. Разбрах какво съм видял едва 2 години по късно. То просто е било нематериално, а наситено черният му вид издава неговата природа. Тогава четейки тези книги си мислех, че разбирам малко от нещата в живота, но и идея си нямах какво се случи и какво ще последва по-нататък. Тази негативност както ги наричам, която видях нея вечер изигра своята роля.

    Една или две седмици по-късно трябваше да се прибера в родния си град за зимните празници. Стегнах почти всичкия си багаж в една ръчна чанта и раница, на която бях закачил и кънките си. Доста трудно се движех натоварен така. Трябваше да мина през моя приятел преди да отида на гарата, и в една тъмна уличка в квартала бях нападнат. Човекът искаше телефон, на драго сърце бих му го дал, ако имах такъв, но иди му обяснявай че нямаш. Започна боричкане бях съборен в снега на земята и кубинките му заиграха по тялото ми. Нямах много свобода на движение държах здраво в рацете си багажа, защото беше скъп за мен (кънките ми, и компютърните книги на близак приятел). Разбирате, че единственото което може да направя е да викам - и виках, колкото можех, и виках за ПОМОЩ.

    Разминах се само със синини по главата и задните части, но и със много страх в сърцето. По-важното беше, че помолих за помощ, неистово със желание за живот молех, и бях чут. Когато се прибрах у дома при мама и тати, разказах им всичко и те ме утешаваха колкото можеха, но страха който бях преживял явно стоеше в мен. Времето не беше толкова лошо и излязохме с приятели да покараме кънки. По принцип съм предпазлив когато карам, но след случката действах по съвсем друг начин , мятах се по ръбове и рейлове сякаш това е последното ми каране, и няй-странното бе невероятния баланс който имах и не паднах нито веднъж, а триковете ми бяха заредени със сила и мощ.

    Няколко дена по-късно бяхме да село за празниците, там Майка ми ме заведе при една стара баба туркиня която ми ля куршум. Явно страха ми е бил много голям защото ходихме в продължение на 5 дена и накрая дори ни даде някакво странно прахче което трябваше да изпия когато се прибера у дома, след като майка ми направи кратко ритоалче със казването на думи препоръчани от бабата. Звучи странно нали но имаше невероятен ефект още след първото ходене при бабата, започнах да мисля в стихове беше прекрасно. 

    Два месеца по късно вече отказал се от живота в Големия град и от училището, както и от книгите с които започна всичко, вече четях нова поредица. Като всяко начало и това бе трудно, на някой може да му изглежда дори плашещо, но продължението е хубаво и красиво.